Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.03.2007 19:55 - Мария
Автор: tikvata2 Категория: Забавление   
Прочетен: 2828 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 27.06.2007 17:29


Не мога да забравя Мария. Близо час се въртя в леглото и не мога да стана. Завивам се през глава. Вдишвам аромата на голото и тяло, който се е пропил в чаршафите. Малкият червей, заседнал в сърцето ми се пробужда. Протяга се. Започва да гризе. Сега вече не ме свърта на едно място. Надигам се. Обличам някакви дрехи, взимам пари и излизам. Кварталната магазинерка ме поздравява както винаги. Казвам тихо - "Син Абсолют и цигари". Ще го удавя този червей. Няколко минути по-късно се връщам в квартирата. Паля цигара и си сипвам пълна чаша. Наздраве!
Сега вече плача. Не знам защо. Може би от яд. Влизам в банята и се поглеждам в огледалото. Някога бях доста красив. Когато очите ми светеха. Сега са мъртви. Мъртъв съм и аз. Безпомощно забивам главата си в гладката повърхност. Силен трясък, болка. Отпивам дълго от водката. Отпускам се на стола и оставям кръвта да се стича по мен. Топла е. Става ми хубаво. Възбуден съм.
Обаждам се на мацката от втория етаж. Казва, че ще дойде веднага. Идва дори по-бързо.
- Kакво е станало с тебе сладурче - гледа уплашено накълцаното ми лице.
- Нищо, пиян съм - казвам и правя опит да се усмихна. Не се получава. Тя почиства раните ми, слага две лепенки и ме целува. Отговарям на целувката й. Събличам я...

Всичко става розово. В розовата стая седим аз и Мария. Докосвам нежните и къдрици, а тя казва:
- Страх ме е!
- От какво - вече съм учуден.
- От магията. Искам да те забравя, но ме е страх. Искам да те забравя, защото ме е страх. Глупаво е.
Глупаво е наистина. Така и не се научих да разбирам жените. Мога само да ги приемам. Усмихнах се и прошепнах:
- Не се плаши миличка! Днес не ми се ядат малки Марийки.
Засмя се и ме целуна...

Вече сме на леглото. Чукам я по нежно от обикновено. Тя доволно мърка под мен. Mай изпуснах едно "обичам те". Става ми гадно и отново ме обзема ярост. Обръщам я по корем. Дърпам силно косите й.
- Какво правиш копеле такова?
Опитва се да се измъкне и продължава да крещи тази тъпотия. Става ми досадно и я пускам да избяга. Оставам известно време в леглото. Събирам сили. Надигам се, отивам до масата и изпивам останалата водка. Присква ми се да счупя бутилката в стената. Чупя я...

Вече не всичко е розово. Седя в не толкова розовата стая, а Мария обикаля наоколо крещейки. Не я чувам. Гледам тъпо през прозореца. След малко ми писва и се обръщам към нея:
- Обичам те - замислям се какво още да кажа, но тези две думи обясняват всичко. Радостта, щастието, страхът, болката. - Обичам те!
Поглеждам я нежно. Тя сяда до мен уморено:
- Не чу нищо от това, което ти казах, нали?
Тъжна е, но въпреки това ме целува...

Събуждам се целият в кръв. Стъкла от бутилката са забити по цялото ми тяло. Не усещам болка. Замъквам се до малката, мръсна кухня. Отварям шкафа под мивката. Откривам миризма на мухъл, безброй насекоми и червено вино. "Имам и мезе" - мисля си докато размазвам една хлебарка с тирбушона. Само дръжката остава в ръката ми. Разбивам гърлото на бутилката в стената и отпивам дълго. Стотици малки игли раздират устата ми...

Прибирам се, но Мария я няма. По-лошо, няма разните й там дрехи и гримове. Завива ми се свят. Сигурен съм, че писмото ще е на масата. Като по филмите. Писмо, обаче няма. Само снимките ни, скъсани на пода. Смея се изтерично, после плача, после вече съм пиян и не помня...

Намирам с мъка пистолета. Отпускам се на дивана. Захапвам дулото и стискам зъби. "Къде ли трябва да си сложа езика" - питам себе си. Става ми смешно и изпускам момента. Долазвам до вратата и излизам.
Блок след блок. Градинка след градинка. Почти не мога да стоя на краката си, когато стигам къщата й. Влизам в двора и звъня. Из целия квартал се разнася някаква класическа мелодия. Май беше Моцарт. Отдавна не бях чувал по-тъп звънец.
- Кой звъни - чувам гласът на Мария зад вратата?
Наистина кой звъни? Кой съм? Какво стана с момчето, което  събуждаше квартала  с тромбата на  колелото и смеха си? Къде е огънят в очите? Първата целувка? Морето? Мария? Няма ги вече. Превърнах се в глупакът, който не може да забрави миналото. Глупакът, предпочитащ да остави демоните на предишното щастие да превземат настоящето. Глупакът, който не може да живее сега и за утре, превръщайки се в бледа, едва дишаща сянка. Ето кой звъни. Глупакът.
Опитвам се да й го кажа, но не мога. Затова просто стрелям...



Тагове:   Мария,


Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: tikvata2
Категория: Забавление
Прочетен: 41702
Постинги: 5
Коментари: 0
Гласове: 231
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031